На почти 70 години изведнъж осъзнах, че никой вече няма нужда от мен. Оказах се сама – децата отдавна са поели по своя път и са заети със своите животи. В началото това ми се струваше нормално, но някои събития ми отвориха очите. Осъзнах, че времето и усилията, които посветих на тях, едва ли ще се върнат с благодарност. Останах вдовица, когато те бяха малки, и всичко легна на моите плещи. Никой не ми помагаше. В продължение на години работех на две места, за да се справя.
Успях да помогна на децата да завършат университети, да се устроят професионално. След това се грижех за внуците и отново се впуснах в същия ритъм. Дори финансово ги подпомагах. Но с възрастта идват и ограниченията. Здравето ми се влоши от преумората и се озовах в болница за десетина дни. Дъщеря ми ме посети само веднъж, а синът ми не дойде изобщо. Когато ме изписаха, лекарят ми препоръча да не се натоварвам. Въпреки това, децата пак ми доведоха внуците с молба да се грижа за тях, тъй като нямат време.
Не можех да им откажа – разхождахме се, готвех, помагах с ученето. Но един ден просто не успях да стана от леглото. Обадих се на дъщеря ми, а тя ме посъветва да си извикам линейка. Помолих сина си да ме закара до болницата, но той каза, че е зает и няма време.
Отново попаднах в болница, без никой до мен. Този път останах по-дълго, опитвайки се да успокоя ума си. Лекарят се свърза с децата ми и им обясни, че не трябва да оставам сама, че имам нужда от грижи. Но това беше моментът, в който осъзнах колко малко означавам за тях. Дъщеря ми отказа да ме вземе при нея, макар че живее в тристаен апартамент. А синът ми вече бе дал подслон на сватовницата, майката на съпругата му.
Чувствам се предадена. Как е възможно да се отнесат така с мен? Сутринта съседка от първия етаж, млада жена и самотна майка, видяла линейката и дойде да ме попита как съм. Не издържах и разказах всичко. Тя предложи помощ, макар че отказах първоначално. Все пак ми приготви храна и напазарува от аптеката и магазина с мои пари. Оттогава, вече няколко месеца, тя ми помага – взема половината от пенсията ми, за да купува каквото е нужно, а останалите пари отиват за сметките.
Моите деца с облекчение въздъхват, когато разберат, че има кой да се грижи за мен. Дори синът ми предложи да завещая апартамента на него, защото, по думите му, „непознати“ се въртят около мен. Но думите им са по-горчиви от всичко, което съм преживяла. Къде сбърках? Живях за тях.
