Политическият проект на Румен Радев, за когото обществото нетърпеливо очаква подробности, се очертава като третата голяма изборна вълна в България от началото на XXI век. На старта си проектът „Радев“ носи белезите на движение, което има потенциал за значим пробив, въпреки че детайлите все още могат да повлияят на енергията му.
Историята показва паралели с двете предишни „вълни“ в последните 25 години. Първата бе царят през 2001 г., а втората – генерал Бойко Борисов с ГЕРБ през 2009-а.
Симеон Сакскобургготски, макар дълго планиран, се появи на политическата сцена като спонтанен избор на народа. В условията на правителството на Иван Костов, което изкара пълен мандат с реформи, приватизация и скандали („Мистър 10%“), царят успя да създаде НДСВ и да изгради нов политически проект с непознати лица за политиката. На изборите НДСВ стана първа сила с 120 депутати, а неговото движение предложи „нов морал в политиката“ и обещания за икономическо и социално обновление.
След бурното начало, след 801-ия ден, НДСВ започна да губи скорост, въпреки че осигури членство в НАТО и Европейския съюз, както и кадрово попълване на политическата сцена.
През 2009 г. Борисов и ГЕРБ излязоха като втора „вълна“ – с 117 места и подкрепа от широк спектър избиратели, включително десни и леви. Борисов успя да наложи ред, правила и стабилност в държава, вече интегрирана в ЕС и НАТО, и да се утвърди като колоритен регионален лидер. В последните години влиянието на ГЕРБ отслабна до 66 депутати.
Междувременно Радев подготвя собствен политически проект. Той използва регистрацията на вече съществуващи партии и умело създава впечатлението за спонтанно решение – сходно с подхода на царя. Към момента Радев остава политическа енигма, което позволява на различни избиратели да проектират върху него очакванията си. През 2021 г. например, според обстоятелствата, бе възприеман като „триморец“ и натовец, а след войната в Украйна внезапно се оказа фигура както за русофили, така и за евроатлантици.
Подобно на Сакскобургготски, Радев направи жертвоприношение – той се отказа от последната година на президентския си мандат, за да влезе в политическата игра, което привлича внимание и подкрепа от избирателите.
Основният потенциал на проекта „Радев“ идва от разочарованите и пасивни избиратели, като целта е да се привлекат гласове както от ляво, така и от дясно. Въпреки прилики с предишните „вълни“, съвременната ситуация е по-сложна. Избирателите вече имат геополитически и социални очаквания – премахване на олигархията, реформи в управлението, контрол върху мафиотските практики – и следят внимателно позицията на България в ЕС и света.
Радев няма лукса да остава загадъчен. Пред него стои задачата да бъде ясен, коректен и убедителен, за да отговори на страхове и въпроси за бъдещето на страната – от еврозоната и ЕС до икономическата стабилност. Тежката и полифонична кампания предстои, а конкуренцията е по-голяма от всякога.
