Цял живот съм живял в София, но съм от Велинград. Оттам са баща ми и всички негови роднини. Прекарах детството си там, всяка лятна и зимна ваканция при баба и дядо. В компанията на братовчеди, които бяха десетки, защото баба ми имаше 6 братя и сестри, а дядо ми 3, така че можете да си представите и да умножите колко внуци са имали. Не мога да забравя вечерните излизания на градската алея, въпреки че бях малък. Не мога да забравя любимото ни заведение, което по онова време беше основното занимание за нас по -младите. Говоря за периода, когато бях на 12-13 години.
Не мога да забравя и студа там, студените зими. Замръзнали, връщахме се от дискотека или кафене. Разбира се, не мога да забравя първото съчувствие и първата целувка. Красиви спомени ме свързват с Велинград. Дори и днес, макар и много рядко, веднъж на няколко години, когато отивам там, изпитвам красиво вълнение и носталгия, когато посещавам местата, които означаваха нещо за мен в младостта ми. Сега живея в Америка и често се сещам за един момент, който предизвика смях и подигравки у моите родители и моите баба и дядо.
За какво се отнася: Братовчед на баща ми, живееше и работеше със семейството си в Австралия. Тоест, един от многото братовчеди, живели в чужбина. Той, чичо Глигор, когато идваше на почивка във Велинград през лятото, идваше на гости при нас. След това той изваждаше 5 или 10 австралийски долара от портфейла си, но обикновено беше 5 и ги даваше на мен и брат ми. В същото време той ни казваше: „Знаеш ли, внуче, за тези 5 долара съм изпотил ризата си три пъти. Ето, купете си шоколад. ”След това, когато той си тръгнеше, семейството ми, му се подиграваше, а дори и го укоряваше, как не се срамува да извади пет долара, сякаш бяха малко. И наистина, това не бяха някакви пари, но по онова време, преди 40 години, парите имаха по-голяма стойност. Сега съм в ситуацията, в която той се намираше, и си спомням всички тези моменти. Виждам колко е трудно да се печелят пари и в същото време се замислям за моите виждания, преди да напусна България. Ние в родината наистина нямаме реална представа как изглежда да печелим пари в общество, управлявано от ред и дисциплина. Сега си мисля за факта, че той вероятно е имал 30 внуци от братовчедите си. И така, колко трябваше да даде, 50-100 долара? Сега гледам всички тези подигравки с други очи, сега когато съм в положението на чичо Глигор.
Преди година в българските портали прочетох статия на един от нашите емигранти, който беше написал: „Роднините ми ме виждат като банкомат. „Идвам в България и всички търсят пари на заем, с мен говорят само за пари.“ Човекът не беше далеч от истината. Но, донякъде ние които живеем в чужбина, също сме виновни. Искаме да се похвалим с черпенето в кръчмите, със скъпите коли и т.н. Но ще кажа истината. Българите в диаспората живеят с малко пари. Чест на редките изключения, които са се справили по-добре и имат собствен бизнес. Но за тези, които живеят със заплати, които работят във фабрики и освен това са решили да си купят къща и да изплатят заеми, никак не е лесно. Не се оплаквам (знам, че ще пишат коментари, защо не се върнете, ако не ви харесва), просто искам да кажа, че не е така, както си мислят. Въпреки, във всеки случай имаме по -добър живот от материална страна. Не искам да говоря много за качеството на социалния живот, което е нула тук в чужбина.
