За първи път видях Рони на 9-ия рожден ден на сина ми. Евгени беше поканил няколко свои съученици, за да отпразнуваме рождения му ден. Празненството включваше кино, а после поканих момчетата на пица. По пътя към дома, децата обсъждаха прекрасната вечер и учтиво ми благодариха за приятното време. Усмихнато им отговорих, че всяка майка обича детето си и би сторила всичко, за да бъде то щастливо. Но неочаквано едно от момчетата тихо прошепна: „Не всички майки са като вас. Моята майка не ме обича, затова си тръгна от мен.“ Когато чух това, имах острото усещане, че сърцето ми ще се пръсне на малки частици.
На другия ден разпитах учителката на сина ми и от нея разбрах, че майката на Рони е алкохоличка и наркоманка и е лишена от родителски права. Момчето живееше с баща си в дома на новата му жена, а тя не обичала деца. В жилището й имало само едно легло, затова се налагало той да спи на земята. Много често двамата зарязвали Рони сам, а те скитали до сутринта по кръчмите. Няколко дена по-късно, на връщане от работа, случайно минах покрай училището и на стълбите видях Рони да стои сам. Беше доста късно и учебните часове отдавна бяха свършили. Спрях колата и попитах момчето защо не си е у дома в този час, а стои самотен на стълбите. Рони отговори, че чака баща си да го прибере, но най-вероятно той отново е забравил за него. Шокирана прибрах момчето в колата и го закарах до дома му. По пътя му купих два сандвича, защото видимо момчето беше много гладно. Оттогава всеки ден заедно с моя син прибирах и Рони от училище. Давах му да вечеря, проверявах му домашните, а после го изпращах до тях.
След по-малко от една година баща му ме попита мога ли да приема сина му „за известно време“. Новата му жена си намерила друг и сега Рони и баща му нямали къде да живеят. Няма проблем! Аз съм самотна майка, но домът ми е винаги отворен за гости. Няколко часа по-късно бащата на Рони му донесе багажа в един чувал за боклук – това беше всичко, което нещастното дете имаше. От този момент станах приемна майка на момченцето. Аз съм тази, която го отгледа. Грижех се за него като мой собствен син, бдях по цели нощи, когато той боледуваше, ходех на родителски срещи, водех го на кино и концерти…
Днес моят осиновен син е на 19 години и е прекрасен младеж. Завърши гимназия с отличие, после влезе в колежа и получи стипендия. Но най-хубавото е, че той е страхотен човек: весел, интелигентен, любезен и любящ. Обичам го така, както обичам моя роден син!
