Семейните отношения невинаги са лесни – те често пъти се основават на взаимни компромиси, на които обаче не всички съпрузи и съпруги са готови. Колко далеч обаче може да стигне една жена в опита си да задържи мъжа до себе си? Прочетете разказа на тази предана съпруга:
„Със съпруга ми Георги сме връстници, срещнахме се съвсем млади, още в училище. Влюбихме се и не чакахме дълго, оженихме се в първи курс на университета. Бях само на 20, когато се роди Калина. Въпреки това не прекъснах следването. Помагаха родителите ни, ала най-вече мъжът ми винаги беше до мен. Обичахме се и се разбирахме. Всички ни се радваха, а аз бях сигурна, че нищо не може да ни раздели. Дъщеря ми вече е на 26, замина да учи в Германия и след като завърши там икономика, се премести в Холандия, за да специализира маркетинг. Много ми липсва, но знам, че тя е щастлива и това е най-важното за мен. От друга страна се успокоявах, че с Георги ще изживеем своята втора младост и една нова, по-зряла любов.
Само че навръх 40-годишнината ни усетих, че нещо се случва с него. Често закъсняваше след работа, понякога надушвах тънък аромат на чужд дамски парфюм. Мъжът ми започна да стои по-дълго в банята, преди да излезе, да се оглежда дали му стои добре вратовръзката. Когато осъзнах, че най-вероятно има друга, страшно ме заболя. Не можех да мигна по цели нощи, не спирах да се измъчвам и да мисля за това. Не исках да го загубя, не можех да си представя, че ще живея без него.
В края на краищата реших – нека изживее това увлечение. Та ние сме заедно от 17-годишни, бях сигурна, че до този момент не беше ми изневерявал, както и аз не съм помисляла за друг. А и той не само че не охладня към мен, напротив – беше още по-мил и внимателен, явно гузната му съвест го измъчваше и ме обсипваше с ласки и нежност. Правех се, че не забелязвам забежката му, опитвах се да го накарам да почувства, че у дома е най-уютно и топло.
Да му се иска да се прибира вкъщи, след като е бил с другата. Година след това Калина замина и аз се посветих единствено на тази амбиция. Всичко се завъртя около това. Грижех се за фигурата си заради Георги, купувах си красиви дрехи, за да ме харесва, опитвах се да го изненадвам с романтични вечери и най-вече в леглото. И бях щастлива всеки път когато успявах. След доста усилия от моя страна забелязах, че мъжът ми започна да се прибира навреме. Да, беше доста умислен, но пък беше с мен. Предполагах, че се е разделил с любовницата си, и бях доволна.
През декември м. г. Георги ме изненада неочаквано. Започна да ме навива да си осиновим дете. Двамата бяхме гледали филм за едно момченце, чиято майка почина и то остана само, защото нямаше баща. Ужасно се разстроихме, мъжът ми не спираше да ми говори колко хубаво би било да направим щастливо някое малко създание. Повтаряше, че Калина вече е поела по своя път и вероятно няма да се върне при нас. А ние още сме млади и защо да оставаме сами. Това било най-прекрасният начин да осмислим живота си.
Макар че в началото доста се колебаех, дълбоко в себе си си давах сметка, че е прав. Това щеше да ни сплоти още повече и Георги нямаше да има нужда от друга жена. Въпреки това ми се струваше, че ще поемем твърде голяма отговорност, за която не знаех дали сме готови. Предлагах му да си вземем куче или котка, но съпругът ми беше необяснимо непреклонен. Дори веднъж избухна и ме нарече твърда глава.
Не допускал, че съм толкова упорита.
Реших да споделя с Калина по скайпа, а тя неочаквано за мен изпадна във възторг от идеята на баща си. Било прекрасно да си има малко братче, още повече че отскоро започнала сериозна връзка с холандеc и нещата вървели към женитба. Накрая се съгласих. Георги заяви, че ще поеме нещата в свои ръце и когато хареса дете, ще ме заведе да го видя. Мислех, че това ще трае дълго, бях чувала колко е сложно и през какви формалности се минава. За моя учудване той много скоро ми съобщи, че е открил „нашето” момченце. Майката починала преди година, а бащата бил неизвестен. Малко ме шокира новината, че съпругът ми дори беше задвижил процедурата по осиновяването. Било време да ме заведе да видя детето. Не мога да скрия, че се вълнувах от тази среща. Бях още повече смутена, защото виждах в очите на Георги нескрита обич и умиление към момченцето.
Помолих го да излезем навън, за да поговорим още веднъж, обаче точно в този момент малкият пристъпи към мен, обгърна коленете ми с ръчички и завря русата си главица в полата ми. Сякаш светът се преобърна и аз разбрах, че искам това дете. Вдигнах го на ръце и започнах да го прегръщам и целувам. От очите ми потекоха сълзи и не спирах да повтарям: Да, взимаме го! Прав си, това си е нашето момченце. Майчинският ми инстинкт ме връхлетя с нова сила. От този ден нататък чаках с нетърпение да се уредят и последните формалности. През останалите два месеца всяка събота ходехме в дома, дори ни разрешиха да изведем детето един уикенд, за да се опознаем. С Георги трескаво подготвяхме бившата стая на Калина за сина си. Залепихме детски тапети, купихме креватче, дрешки и играчки. А най-важното – измислихме име на сина си. Решихме да го наречем Александър. Бях толкова щастлива, защото Георги отново беше онзи весел и духовит младеж, когото познавах отпреди 30 години.
В един хубав ден в края на март най-сетне отидохме да вземем Александър и да го заведем завинаги в бъдещия му дом. В началото той беше плах и неуверен, но като видя играчките в стаята си, очите му светнаха. С Георги не спирахме да го гушкаме и да му говорим. В един момент мъжът ми го беше взел на ръце и го целуваше по бузката, когато…
Нещо ме прободе – едва тогава забелязах поразителната прилика между него и Александър. Очите им, устните, усмивката, дори трапчинките на брадичката бяха същите! Започнах да подреждам пъзела. Бях повече от сигурна, че това дете е плод на любовта на мъжа ми към онази жена, с която имаше връзка. Та нали точно преди няколко месеца той изведнъж се беше кротнал и престана да пътува в командировка през седмица и да „заседава” до късно вечер. Преживяваше някакво страдание, а после ме изненада с идеята да си осиновим дете – не момиченце, а точно момченце. И сам се втурна да го „открие”.
Не можех да го попитам направо, макар че много ми се искаше. Бях сигурна, че Георги ще отрече. Пък и защо трябваше да разрушавам нашето щастие. Бях обикнала Александър и не ме интересуваше как той се е появил на този свят. Важното беше, че огласи дома ни със звънкия си смях. Вече не можех да си представя, че мога да заспя, преди да го целуна за „Лека нощ”.
Осъзнавам, че това беше скъпата цена, която трябваше да платя, за да запазя любовта на единствения мъж, когото някога съм обичала. И да науча най-ценния урок – в живота няма безметежно щастие. За него трябва да се бориш, да страдаш и да преглъщаш горчилката. А най-вече – да съумееш да простиш!“
Източник-зажената
