Съпругът ми отиде в прегръдките на младо и привлекателно момиче. Каква психическа структура имат мъжете? Не разбирам. И никога няма да ми стане ясно. Как можеше да ме нарани толкова много? Как ме накара да се почувствам толкова ниско?
Имахме връзка три години. Бяхме женени още четири години. Родих му две прекрасни деца. От къщата направих спокоен дом. Исках той да разбира и оценява това.
Докато хранех едното дете, приспивах другото. Докато гладех ризите му, готвех за него, опитвах се да сбъдна желанията на всички и се наслаждавах на семейните задължения, той правеше неща, които само на него му харесваха.
И не ми беше трудно. Нямах нищо против. От любов към него, към децата направих всичко с лекота. Той безмилостно ме нарани. Докато гледах приоритетите на нашия дом, той виждаше само своите. По-късно той ме разочарова. Той успя да се влюби в друга жена.
Той ме лъжеше месеци наред. Докато децата и аз мислехме, че е в командировка, той спеше в прегръдките на друга жена. Нова жена. Не съм от тези, които ще търсят вина в другата жена. Разбрах, че тя няма нито деца, нито съпруг.
Тя не наранява никого освен себе си. Той ми разказваше истории и е разказвал истории на нея. Но какво мога да направя?!
Кой би могъл да предположи, че това ще ми се случи. Не очаквах такова нещо от него дори насън. Искам да знам само едно нещо, какво става в главата му. Какво си мислеше, докато ме нараняваше?
Мисля си какво ще каже на децата, когато пораснат и ще дойде време да чуят истината. „Докато майка ви остаряваше, татко се подмладяваше с друга жена. Затова се наложи да се разведем. Ето защо сте били през делничните дни с мама а уикендите с татко. Задължени ли са децата да чуват това?
Боли ме, боли ме душата. Чудя се дали съм толкова наивна… Как след всичко, което ми направи, все още се грижа за него.
Притеснявам се, не искам децата ми да мразят родения си баща, за когото щастието е по-важно от децата.
Любовта към нашите деца ми дава сили да посрещам всеки нов ден с усмивка. Благодарна съм им, че съществуват, че ме обичат и уважават безусловно. Те ме подкрепят, когато ми е най-трудно.
