И най-новият формат в родния ефир – „Игри на волята“, не избяга от вече утвърдената формула да си има чешит емблема, пише Монитор.
Продуцентът Нико Тупарев и екипът му са открили истински бисер във водите край Ахтопол. Той се казва Димитър Иванов, но за всички е капитан Бялото Мите – прякор, който има от съвсем малък и не помни точно как са му го лепнали.
В предаването 66-годишният морски вълк е нещо като ментор, учител, наставник на отбора, който попада ежеседмично в рибарската колиба – личното леговище на капитана.
И в реалния живот тя е негова и се намира няколко километра на юг от родния му Ахтопол. Късметлиите получават не само покрив над главата си, но и умения, които ще им служат цял живот.
Бялото Мите ги учи не само как да ловят риба, а как да познават природата и как да се разбират със своенравното Черно море, в което той излиза на риболов вече 54 години.
С благ глас и светнал поглед изпод белите си вежди с и вечната капитанска шапка, Димитър посреща всички с отворени обятия и е готов да разказва безкрай интересните си патила по вода.
Изглежда като изваден от филм – класически образ на морски вълк с блузата си на бяло-синьо райе и голяма бяла брада, силно, набито тяло, което не се огъва пред каквато и да е тежка физическа работа дори и днес.
Димитър е израснал в многодетно семейство, като той е седмият и най-малък сред братята и сестрите си. „Бяхме бедни и за мен морето беше всичко. Още от дете започнах да ходя с рибарите и вече 54 години го газя това море.
Бях толкова запален, че спях на морето“, споделя рибарят. Трудният живот и недостигът на финанси направили малкия Митко изобретателен от съвсем малък. Вместо само да зяпа рибарите на кея като дете той си изработил уред, подобен на дълга вилица.
Щом лодките, натоварени с улов, акостирали и мъжете започвали да разтоварват касетките, той заставал на пост.
„Щайгите бяха стари и често дъната им се разковаваха и – хоп – всичката риба пропадаше във водата. Тогава отивах и с вилицата започвах да мушкам и да събирам изпадналия улов.
Така осигурявах прехраната на семейството от малък“, спомня си днешният капитан.
Дори един почти фатален инцидент, когато бил на 8, не успял да раздели Димитър от водата. В мразовития 19 декември (стария Никулден) на 1953 година, както обичайно, той се мотаел по кея.
Дяволът обаче не спи и малкият Митко се подхлъзнал и паднал в ледените води.
Толкова било мразовито, че децата около него нямало как да скочат да го спасят, а само можели да крещят за помощ.
За щастие наблизо бил негов съсед, който без да се замисли се гмурнал и извадил Бялото Мите, но детето не дишало.
Започнали да правят всичко по силите си и успели да върнат малчугана към живота, но паметта му била напълно изтрита.
„Нищо не помнех. Дори родителите си. Седях вкъщи, гледах ги и не познавах тези хора. И до днес не мога да си спомня първите осем години от живота си“, споделя капитанът. Затова и не знае откъде идва прякорът му и защо хората му викат така още от съвсем малък.
Оттогава обаче почита свети Никола като свой ангел хранител и личен светия и признава, че всеки Никулден в дома му е по-голям празник от Коледа и Великден.
Освен че ще учи мераклиите за 200 000 лв. в „Игри на волята“ на тежкия рибарски занаят, капитанът иска да ги научи и на вяра.
„Като влезеш в морето и се случи беда, няма кой да ти помогне.
Тогава събираш ръцете и единственият, на когото можеш да се помолиш за помощ, е Бог. Затова и всички рибари сме толкова вярващи“, казва Димитър Иванов.
На 16 години той постъпва в Техникума по морски и океански риболов в Бургас – учебно заведение, създадено специално да вади кадри, които да обслужват тогавашното предприятие за риболов. Нито едното, нито другото обаче съществуват днес.
Завършва специалност механик и се качва на големите риболовни кораби да обикаля света.
Преплувал е и е ловувал във всички океани и без да се замисли, може да ти каже как да си избереш риба в супермаркета само като гледаш в кои води е хваната.
„Във всички морета съм бил, над седем години обикалях из Африка, Америка и Европа.
Няма да забравя 76-а година, защото тогава се ожених и веднага тръгнах по корабите“, спомня си Бялото Мите.
Професията го отвежда по маршрути, които няколко пъти преминават през Екватора.
По стара моряшка традиция на всеки, прекосил тази нулева линия за пръв път, му се полага бойно кръщение.
Обичаят не подминал и Бялото Мите, който при първото си пресичане на средата на Земята бил намазан с машинно масло после изкъпан във водите на океана и му била връчена грамота, която му давала бойното име Косатката.
С прокарването на редица промени в международния риболов обаче за държавата става твърде неизгодно да поддържа всички тези екипажи в далечни води, които вече не носели достатъчно приходи, и предприятието било разтурено.
Тогава Бялото Мите започнал да лови с двамата си братя в Черно море. Били непобедими, най-вероятно защото били иноватори и не вярвали в невъзможните неща. Точно това ги направило първите български рибари, хванали моруни в наши води.
Със стотици огромни екземпляри по 250 и нагоре килограма може да се похвали триото, но от партията завидели на печалбата им и решили да канализират нещата, като ги задължили да продават улова си на държавното предприятие в Бургас, което го изкупувало на смешна цена. Тогава обаче съдбата се намесила и срещнала Бялото Мите със секретаря на ЦК на БКП Емил Христов – запален риболовец.
Партиецът поискал рибаря да го вкара да ловят моруни заедно и той го направил. След като слезли на брега обаче, изпеченият морски вълк му казал: „Знаете ли, господин Христов, че току-що ловихте риба незаконно, защото излязохме извън разрешените граници?“
Секретарят се разгневил на решението за намаляване на територията за улов и набързо оправил проблема.
След като пък разбрал, че Бялото Мите и братята му са длъжни да продават на държавата улова си на смешни пари, се намесил и в този спор и освободил ахтополските рибари от задължението. И всичко това благодарение на сладкодумството на опитния морски вълк.
Именно той е и първият, хванал делфин. Било 1985 г. Тогава обаче го пуснал на свобода, но никога няма да забрави какво било направило животното.
„Дойде до лодката и си отвори устата, за да му извадя куката. Ако искаше, можеше да ми отхапе ръката, но то е толкова умно, че дойде да му помогна“, разказва Димитър.
„По онова време делфинариумът внасяше делфините от далеко и бяха много скъпи.
Като разбраха обаче, че сме хванали, и като знаеха, че страните от руския регион използват черноморски животни за своите делфинариуми, ни дадоха задача да хванем и занесем във Варна“, продължава рибарят.
Така и направили. Родният делфин обаче трябвало да бъде отделен от останалите, за да не зарази с някоя болест животните и за да се настрои преди социализацията.
Оказало се, че няма как да стане и след месец бил пуснат на свобода. „Но поне го излекуваха от шарка“, допълва Бялото Мите.
И днес капитанът излиза в морето да лови риба и не пести средства и мисъл за все по-нови похвати.
Големият му син също е тръгнал по стъпките му и има голям риболовен кораб във Варна, а малкият се е насочил към семейния бизнес, в който върти къщата за гости на Бялото Мите в Ахтопол заедно с майка си Валентина.
