Художникът Лили Димкова е дъщеря на големия народен лечител Петър Димков. Родена е на 16 юли 1932 г. в Стара Загора, където полк. Димков е служил. Завършва Художествена академия в София (1957 г.), специалност „Сценография“. Работила е като художник в театъра и киното, както и оформление на книги. Имала самостоятелни изложби живопис в Ню Йорк в музея на Николай Рьорих (1979), в Сан Франциско, Алжир, Мароко, Берлин, Виена и в София. Носител е на орден „Кирил и Методий“ за приноса й в родната култура и изкуство.
Ето какво споделя тя пред „Телеграф“:
– Г-жо Димкова, преди дни Световната здравна организация официално обяви края на пандемията от Ковид-19, която затри милиони животи и предизвика икономически хаос. Какви изводи направихте за себе си след всичко това, което преживяхме?
– Слава на Бога аз останах здрава, но наистина беше много тежко. За мен този вирус бе оформен от хората по някакъв начин. А защо го създадоха, изтърваха ли го, това вече не знаем. Една тъмна страна на Човечеството, която аз наричам Сивата, винаги съществува.
Така го усещам аз. Това са хора с огромна скрита власт и изключително много пари. Те днес формират Сивото правителство, което действа отгоре ни в сянка, без да се изявява публично.
– По време на карантината имаше ли момент, в който да си казахте: „Ей сега, ако татко беше жив, щеше да намери лек за този мистериозен вирус“?
– Не зная, дали и той би намерил, но поне някакви съвети може би щеше да ни даде. Наблюдавам, че наред с възрастните Ковид-19 удари и децата на цялото Човечество, да не кажа, че болшинството от новото поколение го преболедува. Това ли бе целта не знаем. Аз всеки ден пия нещо, което съм научила от татко. Това е топличка вода, в никакъв случай студена. Пия често билкови чайове от лайка, ревен, мащерка.
Той ги правеше така: две лъжици от дадена билкова смес кипваше във вряла вода, после запаряваше и пиеше. Но особено лайката му бе любимата. Така татко винаги беше здрав. Всяка неделя отиваше на Витоша. Тогава се стигаше до планината с трамвая до кв. „Княжево“ и оттам не се качваше с кола или нещо друго, а тръгваше пеша нагоре. Така на 95 години си замина от този свят, без да боледува от нищо, и до последно помагаше на българите.
– Трудно е да се обобщава, но с какви най-често проблеми го търсеха хората, какво си спомняте?
– С всякакви. Татко виждаше болестите, но и тяхната причина. После винаги търсеше как да активизира здравето у човека, за да се пребори сам. Ако даден човек бе нещо болен или преболедувал, той го съветваше да е по-отговорен и занапред. Казваше, че организмът ни трябва да е винаги във форма, здрав и тогава, която и болест да ни налегне, тя може да бъде преборена. В процеса на лечение (и профилактика) той обръщаше голямо внимание на позитивната настройка.
Винаги, когато пием водата, е хубаво да си казваме някакво положително послание, например: „Ставам здрав, здрав, здрав“. Мием си очите и също изричаме: „Очите ми стават здрави, здрави, здрави“. Всичко това аз спазвам до ден днешен.
– Как протичаше една консултация с него?
– Идваха болни от цяла България. Той имаше само едно увеличително стъкло, а не като сегашните модерни уреди. С него поглеждаше в окото, защото бе усвоил ирисовата диагностика. Наред с това владееше анатомията до съвършенство. Веднага знаеше кой орган или система боледува и съответно казваше на човека не само проявените проблеми, но и тези, които могат да го сполетят в бъдещето.
Казваше например еди-къде си имате това и това – трябва да се излекува, иначе ще продължавате да мъкнете лошото със себе си. Нерядко предписваше и бял равнец за пречистване на кръвта. Защото когато сме с чиста кръв, сме чисти духовно и физически.
– Димков е автор на три тома с рецепти. От къде знаеше толкова много за фитотерапията?
– Той се е самообразовал много, но реално неговата майка е била лечителка, откъдето при него тръгва всичко. Тя му е диктувала рецепти, които той е записвал в една тетрадка. Баща му е бил свещеник в храм „Св. София“, което пак го свързва с Духа и с Доброто. Живели са на софийската улица „Пиротска“. Бил е толкова палав, че майка му го е връзвала за крачето на масата, че да не изскача навънка. Тогава са минавали каруци и е можел да пострада.
– Истина ли е, че официалната власт му е забранявала да лекува и от кога започва това след 9 септември 1944 г. или по-рано?
– След 9 септември започва. Той нямаше официална диплома, което в един момент се оказа проблем и му бе забранено да лекува и да помага на хората. Въпреки всичко той продължи да лекува инкогнито, а много хора му пишеха и писма за съвет. Спомням си, че идваха по 30-40 на ден. Аз и мама помагахме с цялата тази кореспонденция. Въобще цялото му здраве и живот мина в даване на полезни съвети и в служба на ближния.
Друго, което мога да ви споделя, че татко покани сестрата на грос мама танте Мици, която бе от Австрия, да дойде да живее вкъщи и да ни помага. Тя бе като баба за мен. Така по това време ние живеехме шест души с малката пенсийка на татко. Но родителите ми никога не вземаха пари на заем. Живееха според народната поговорка “Простирай се според чергата си”.
Исках много да уча в Американския колеж или в едно друго училище, имаше “Санта Мария”, но и двете бяха много скъпи. Веднъж му споделих, че искам да уча много там, но той няма пари, че да заплати обучението ми. Още помня какво ми отговори: „Ако исках, можех да бъда милионер, но защо ми е таз раница на гърба“. И наистина по стотинка да бе взимал от хората, на които помагаше, щеше да бъде много богат. Но той казваше, че дарбата му е от Бога дадена и за това пари за нея не взима.
– Знае се, че Лечителя е помогнал и на дъщерята на Тодор Живков Людмила да се закрепи след автомобилната катастрофа от есента на 1973 г., която уврежда черепа й. Какво си спомняте от техните срещи?
– Людмила прати предварително някой, за да попита дали може да бъде приета. Скоро дойде вкъщи и постепенно двамата с татко станаха много близки. Дотолкова, че тя го наричаше Татко Петьо, а той се обръщаше към нея с Мила. Но нейният организъм беше тотално разбит. Тя имаше проблеми не само с главата си, но и със стомаха и къде ли не. Все пак татко успя да я излекува.
– Имал ли е срещи Димков с другите феномени на неговото време – Ванга, Слава Севрюкова или Дядо Влайчо-Пророка?
– Всички те му бяха приятели. С всичките той имаше срещи на четири очи, така да се каже. Идваха поотделно, сядаха у нас и може би повече от час си говореха. Но какви теми обсъждаха, не зная. Аз влизах вътре, за да почерпя с бонбонче или сладко, но те мълчаха през това време. Щом излизах, продължаваха да си говорят (смее се).
– Малко се знае, но баща ви е герой от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – с медали и ордени за храброст, лекувал е с билки войниците от ротата си от холера, без да даде и нито една жертва на болестта. Негови бойни другари после идваха ли му на гости?
– Тогава живеехме в провинцията, тъй като го разпределяха из различни градове в страната. Спомням си, че идваха хора, които казваха, че са служили под негово командване. Връзката на Димков с армията е от началото на неговия път. Още по времето на царска Русия неговият баща го изпраща да учи в школа за кадети в Санкт Петербург. Като се завръща, влиза в армията, където всички са го обичали. През 1936 г. обаче цар Борис III го уволни без никаква причина. Той беше с чин полковник, а го изпратиха в запаса.
Татко бе добър приятел и с ген. Владимир Заимов. Ден преди да го разстрелят, баща ми отиде и се сбогува с него. По-късно посещавахме вдовицата му в провинцията, когато никой не смееше.
– С пролетта по българските гори и поля тръгват дъхавите билки и други лечебни растения. Какво казваше Димков за този период?
– Винаги когато можеше, той излизаше сред природата. Самото дишане на въздуха там ни помага да бъдем здрави.
– Навършихте достолепните 90 г., споделете каква е тайната на вашето дълголетие?
– Като по-млада астролози ми направиха общо три хороскопа. Според всичките трябваше да живея средно докъм 74-76 години, а аз навърших 90 г. Тъй че човек може да удължи живота си с правилно мислене и постъпки. Аз винаги съм се стремяла да избягвам колкото може приема на лекарства. Разбира се, когато човек е тежкоболен, няма как – трябва да ги пием с мисъл за своето оцеляване.
В живота си съм гледала още да не прекалявам с нищо. С билките също не бива да се прекалява. Аз самата съм вегетарианка. Каквото и да съм правела, съм мислела как то ще се отрази на здравето ми в положителна или отрицателна степен. Ето моите двама братя се споминаха отдавна – единият беше по-голям от мене, но другият бе по-малък. Те обаче пиеха и пушеха. Баща ми ги гледаше строго, но нищо не им казваше – това си беше техният избор. Някои казват, че ако пороците са умерени, не вредят чак толкова, но за мен те неминуемо поразяват организма ни в една или друга степен.
– Вие сте сензитивен човек творец, усещала ли сте присъствието на Димков след неговата кончина?
– Осезаемо е неговото присъствие край мен в много моменти. Имала съм също много знаменателни сънища с него, но сега не бих могла да ви ги споделя.
– Знаменателна за много българи бе и къщата на Лечителя на столичната улица „Златовръх“. Каква е нейната история и бихте ли споделила съдбата й днес?
– Събориха я. Построиха нов блок, в който живея в момента. Има и парно, което слава Богу е добро. Иначе историята на имота е следната: когато царят уволни татко (не по негово желание, считан за републиканец и славянофил-б.р.) му даде най-малкото обезщетение. С тези пари с мама тръгват да обикалят, за да видят дали ще могат нещо да купят в София. Така стигат до нашата улица, където тогава градът е свършвал, и попадат на тази двуетажна къща, която се е продавала заради неплатени данъци. И правят постъпки да я закупят. В онези дни имаше още няколко в съседство едноетажни, но всичките бяха с хубави големи градини с много дървета, а не като сега.
– Тази година отбелязваме 150 години от обесването на Васил Левски. През 1933-та Петър Димков като командир на 21-ва средногорска дружина спасява къщата на Апостола на свободата. Как се стига до тези събития?
– Решили тогава да строят път, който обаче трябвало да мине през родната къща на Дякона в Карлово. И властта взела решение да я разруши. Тогава баща ми заедно с няколко от офицерите, без да имат разрешение, на своя глава започват да дежурят пред къщата на Левски, че да я опазят от събаряне. Нямало е как да позволят това да се случи, защото тази къща е една светиня. Доколкото зная баща ми даже е издал заповед на войниците си да стрелят, ако някой понечи да доближи дома на Апостола с лоши намерения. Заради това той после е даден на Военен съд, но е оправдан.
– В творчеството си рисувате св. Иван Рилски, Василий Врач, Боян Мага. От кога датира интересът ви към тези герои?
– След като татко напусна армията, започна по-често да си остава вкъщи. Сутрин аз изскaчах от моето креватче, което беше с мрежа, вмъквах се в леглото на родителите ми, лягах на рамото на баща ми и казвах: „Приказка!“. Той умееше да създава на момента чудни истории с всеки герой от нашето минало. Разказваше ми за царе, светии, за богомилите. Вдъхновена от чутото аз започнах да рисувам. Въпреки че в началото бяха само драсканици, той поглеждаше и искрено ми се радваше – много поощряваше децата да развиват талантите си.
– А как се запознават с майка ви?
– По време на войните той 8 пъти е раняван тежко. Веднъж, докато лежал в санаториума, на свиждане на съседното легло е дошла мама. Тя е била ученичка и с нейната майка са пристигнали да видят брат й, който също е бил ранен. Така се запознават. Когато мама завършила, двамата се оженили. После са гледали децата им да имат разлика във възрастта от поне 5-6 години. Според татко така всяко дете може да получи необходимата грижа от родителите си.
Източник: „Телеграф“
