Животът на таксиметров шофьор в такъв огромен град като Ню Йорк е пълен с приключения.Метрополисът, който никога не заспива, е изпълнен с човешки истории, драми, които често се наблюдават от водача. Тази история разказва един обикновен таксиметров шофьор в социалната мрежа. Той не иска да каже името си, но не може да не разкаже за този инцидент, който буквално преобърнал живота му с главата надолу:
„Пристигнах по обаждане до посочения адрес. Позвъних по телефона, както обикновено, но никой не излезе от къщата. Позвъних отново. Никой. Започнах да се ядосвам. Това беше последният ми курс този ден и почти бях готов да си тръгна. Но останах. Позвъних на звънеца и чух слабичък старчески глас: „Само момент, моля“.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и видях мъничка старица. Тя беше на поне 90 години, държеше малък куфар. Можех да погледна в къщата и бях много изненадан, когато видях, че всичко е покрито с хартия, а стените са голи. Изглеждаше, че никой не е живял там дълго време. В ъгъла до вратата имаше кутия със стари снимки.
– Млади човече, може ли да вдигнете куфара в колата, моля? – попита старицата. Взех куфара и го внесох в колата. После се върнах да помогна на старата жена да стигне до колата. Тя ми благодари за помощта.
– Няма защо. – казах аз – опитвам се да се отнасям към клиентите си, както бих се отнасял с майка ми.
– Много мило – каза тя.
Жената влезе в колата, каза адреса и ме помоли да карам през центъра на града. „Това не е най-краткият път. Трябва да направим голяма обиколка – предупредих аз.
– Нищо – каза тя. – Отивам в хоспис.
Почувствах се малко неудобно. „Хоспис? – Помислих си. – Това е мястото, където хората отиват, за да умрат.
– Нямам си никого – каза тихо жената. – И докторът казва, че не ми остава много време.
Тогава изключих брояча и попитах: „Къде искате да отидете?“ През следващите два часа я разхождах из града и тя ми показа хотела, в който бе работила. Бяхме на много места. Показа ми къщата, където тя и съпругът й бяха живели след сватбата, и танцовото студио, което бе посещавала като дете.
Отвреме на време ме молеше да карам бавно и мълчаливо гледаше през прозореца като любопитно дете. Карахме така през града, докато жената не каза: „Уморена съм. Можем да отиваме към дестинацията. И двамата мълчахме, докато шофирах към посочения адрес. Хосписът беше по-малък, отколкото си представих. Когато пристигнахме, сестрите излязоха да ни посрещнат. Поставиха жената в инвалидна количка и взеха куфара й.
– Колко Ви дължа? – попита тя, отваряйки портфейла.
– Нищо – отвърнах аз.
– Но и Вие трябва да печелите – зачуди се тя.
– Нищо, има и други пътници – отговорих с усмивка. Без да си давам време да си променя мнението, аз я прегърнах здраво и почувствах как тя ме прегръща обратно. – Направихте старата жена много щастлива през последното й пътуване – каза тя със сълзи в очите. Стиснах ръката й, казах сбогом и си тръгнах. Новата ми смяна вече бе започнала, но продължих да се движа безцелно из града. Не исках да говоря. Какво би станало, ако някой друг бе дошъл на това повикване? Какво би станало, ако си бях тръгнал, без да чакам?
Когато си спомням онази нощ, мисля, че това е един от най-важните уроци в живота ми. В трескавото ни ежедневие забелязваме само най-важните моменти. Винаги искаме повече, по-бързо, по-далеч. Но мисля, че моментите на мълчание, малките неща са много важна част от живота. Трябва да се научим да ги ценим. Трябва да се научим да бъдем търпеливи и да чакаме, преди да вдигаме шум. Може би тогава ще се научим да виждаме онова, което наистина е важно.
