Поради жестокостта си, за мнозина тази история ще се стори нереална, но ви уверявам, уважаеми читатели, че всеки ред от нея е достоверен. Преди няколко години със съпруга ми най-накрая успяхме да си купим наше жилище. Удоволствието да се разполагаш в собствения си дом, без да се страхуваш и притесняваш, че всеки момент хазаите ще си потърсят наема, е несравнимо. Първите дни преминаха в подреждане на багажа и почистване на жилището. Две седмици по-късно, привечер, реших да сляза до мазето и да наредя зимнината. Докато подреждах рафтовете, чух, че някой кашля. Стреснато се огледах, но не видях никой наоколо. Кашлянето се повтори още по-упорито. Зарязах зимнината, стиснах една пръчка и тръгнах да проуча откъде идва звукът.
Почти се бях отказала, когато забелязах, че от съседната маза свети. Няколко пъти почуках на вратата и накрая, загубила търпение, натиснах дръжката. Пред очите ми се разкри странна картина.
На едно походно легло, завит в мръсно одеало, лежеше мъж приблизително на 60-65 години. До него се бе изпънала голяма котка, която внимателно ме наблюдаваше. В останалата част от мазата имаше газово котлонче, стари кашони и разхвърляни дрехи. Щом ме видя, мъжът се изправи леко, подпря се на лакти и тихо поздрави. По принцип съм многословна, корава и силна жена съм, ала точно в този момент не знаех какво да кажа.
Буквално изгубих дар слово. Обърнах се и си тръгнах. Някъде след час, размишлявайки над видяното и потресена от мизерията, щедро напълних малка тенджера с топла супа, взех хляб и гранулки за котката, извиках сина си за придружител и се върнах обратно в мазето. Както и предния път, мъжът не ме очакваше. Поздравих любезно и подадох на нещастника супата. Той засърба лакомо, а котката се нахвърли върху гранулите. С едно око тайно оглеждах бедната обстановка. Господи, никой не трябва да живее така! Човешко същество съм, не съм лишена от емпатия, затова не посмях още от първия ден на запознанството ни да задавам въпроси. Цяла нощ не можах да мигна. Въртях се в леглото, мислейки каква ли черна съдба е прокудила нещастника и животинката му в мухлясалата маза.
На сутринта от недоспиване имах сенки под очите. Побързах да сваря кафе, направих закуска, събудих мъжа си за работа, после наредих върху поднос пържени филийки, сладко, каничка кафе, мляко за котката и смело отидох при непознатия. Така се запознах с чичо Боян.
С времето се сприятелихме, често го канех да си вземе душ у дома и да хапне топла храна. Веднъж от дума на дума, той ми разказа потресаващата история на живота си. Не му беше лесно да говори, на места спираше и бършеше с ръка потеклите от очите си сълзи. Преди години чичо Боян живеел като повечето от нас: имал дом, съпруга и две дъщери. Семейството било задружно и сплотено, поне докато по-възрастните членове плащали сметките. Първо се омъжила Станка – голямата сестра, а след нея и Ива – малката. Добри момичета, работни, но и двете взели бедни момчета. Сърцето на чичо Боян било широко: приел децата си и съпрузите им под покрива си. Известно време се справяли някак, ала липсата на пространство и възможността за уединение, си казали думата. В доскоро мирния дом всеки ден започнали да избухват скандали.
По-малката Ива не издържала и с мъжа си се преместили на квартира. По-голямата обаче въртяла, сукала, успяла да убеди баща си да изтегли ипотечен кредит. С парите купили апартамент на Станка. Когато Ива разбрала, че на сестра й взели жилище, много се разсърдила. Напразно родителите й я убеждавали, че за компенсация ще завещаят имотите си на нея. Ядосала се дъщеря им и рязко спряла да поддържа връзка с тях. Изминали три години. Една сутрин съпругата на чичо Боян не се събудила. Починала кротко в съня си. След смъртта й той останал напълно сам. Станка, на която купил апартамент и чиито заем изплащал, изобщо не се сещала за него. Ива още била сърдита и от инат не стъпила дори да изпрати майка си в последния й дом.
Няколко месеца по-късно двете сестри се съюзили и поискали от баща си да им изплати майчиния дял. Чичо Боян нямал друг избор и продал апартамента. Дал частта на неблагодарните си дъщери, а останалите пари отишли за кредита. Така нещастникът се оказал на улицата, без пукната пара. Само котката му останала вярна. И понеже нямал пари за квартира, милостив съсед го пуснал да живее в мазата му. Разбирате ли, уважаеми читатели, как се почувствах, когато чух тази емоционална драма? Нещо ме хвана за гърлото, стисна ме, оставяйки ме без въздух. Изпитах безнадежност, отчаяние, болка, тъга. Преминах през омразата, за да стигна до смирението. Не беше благоприлично да кълна чужди деца пред очите на собствения им баща.
И вие недейте! Примирете се като мен – клетвите са бумеранг. Днес чичо Боян живее с котката си на нашата вила. Там е красиво, тихо и уютно. Лятно време копае градинката, отглежда зеленчуци, а зимата си почива. От приюта взехме и рошаво куче – да му прави компания. Със семейството ми ги посещаваме редовно. Носим им храна, а те ни даряват с онази любов, на която са способни само чистите души. Обичаме си ние чичо Боян и ще си го гледаме докрай.
