Племенницата ми извика ядосано към мен: „Лельо, излез от стаята веднага! И сами можем да се оправим“. Докато затварях вратата зад гърба си, до ушите ми долетяха тромавите стъпки на зетя, а после се чу превъртането на ключа в ключалката. Миг по-късно ниският му плътен глас злобно изсъска: „Омръзна ми от тая, дъртата. Вре се навсякъде. Разкарай я, не искам да я виждам повече тук!“ За кратко ме обзе силното желание да се върна и да му изкрещя в лицето, че аз съм тази, която отгледа жена му, и за да бъдат тя и майка й щастливи, днес съм самотна и нежелана. Мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите ми и с болка си помислих, че така само ще ги накарам да ме намразят повече. Исках единствено да им помогна за бебето, а те ме изхвърлиха като ненужна вещ.
Да, сега Лидия – племенницата ми, нямаше нужда от мен, и за нея и съпруга й не бях нищо повече от досадна застаряваща роднина. Посветих целия си живот на сестра си и семейството й. С Наталия бяхме още невръстни деца, когато почина баща ни. Отгледа ни мама, но малко след като завърших гимназия, и тя се разболя. По онова време имах планове за бъдещето, мечтаех да завърша ветеринарна медицина, да отворя свой кабинет и да изградя успешна практика. Болестта на майка ми обаче отклони живота ми в съвсем различен коловоз. Не беше лесно да махна с ръка и да оставя мечтите си да излетят като прашинки през прозореца. Някак безгласно със сестра ми се споразумяхме тя да продължи образованието си, а аз да се грижа за нея и майка ни. Ръководена от чувството си за дълг, не помислих, че се ангажирам дългосрочно и така се лишавам от личен живот. Минаха години.
Сестра ми завърши висше, намери си работа и много скоро успя да извоюва и повишение. Бях горда от успехите, които жънеше, и всячески я подкрепях. Докато Наталия се радваше на професионална слава, дните ми минаваха монотонно и еднообразно. Бързах да се прибера у дома, където ме очакваше старата ми и болна майка. Състоянието й нямаше подобрение, нито пък имаше изгледи някога да се излекува. Страхувах се да я оставям сама, опасявах се, че може да направи някоя беля. Нямах време да изляза с колежки на кафе или просто да си побъбря с приятелка. Занемарих се, отслабнах с 15 килограма, забравих, че съм жена. Вече не мечтаех и не си правех илюзии, че ще имам свое семейство. Прекрасно осъзнавах, че няма мъж, който да желае да се обвърже с жена – болногледачка на майка си.
Мъжете искат да имат до себе си красиви любовници, самоуверени дами, а не жени като мен, които вонят на памперси и лекарства. Понякога ми се струваше, че черните облаци, надвиснали над живота ми, никога няма да се разсеят. Най-голяма радост ми донесе сватбата на сестра ми и раждането на Лидия – племенницата. За щастие съпругът на Наталия купи апартамент в същия блок и по този начин двете имахме възможност да сме близко една до друга. Колко много обичах да гушкам топлото телце на племенницата си.
Тя ми се усмихваше с малката си беззъба устица, протягаше доверчиво ръчички към мен и това ме правеше безкрайно щастлива. Но кариерата на Наталия изискваше всекидневно самодоказване и на практика почти не й оставаше време да се посвети на дъщеря си. Така освен за майка си се нагърбих и с грижи за Лидия. На практика тя проходи в ръцете ми. Снимах млечните й зъбки, неуверените й крачки, изпратих я на първия учебен ден, наблюдавах как стремително напредваше, бях до нея и на абитуриентския й бал.
Когато племенницата ми стана на осем години, съпругът на сестра ми я напусна. Имал си друга, не бих я нарекла даже любовница заради сериозните им намерения, и обяснението, което даде на Наталия, беше ясно и просто: „Прекалено много работиш. Исках съпруга, а получих студена работохоличка.“ Какво да отговориш на истината? Понякога познати ме питаха нямам ли намерение най-накрая да помисля за себе си, да създам семейство, деца. Но аз имах своята прекрасна Лидия и тя запълваше емоционалната празнота в живота ми. Времето летеше. Племенницата ми отдавна не беше онова сладко бузесто дете с щръкнали плитки, а прекрасна млада жена.
Така и не усетих кога порасна, омъжи се и роди дете. Неусетно Лидия ме изхвърли от живота си. Вече нямаше нужда от мен: имаше си съпруг, който да я подкрепя. Някъде по това време, на достолепна възраст, смазана от болести, майка ми почина. От една страна, смъртта й ми донесе облекчение, но от друга, изпитвах силна тъга. Наближавах 52, а нямах нито една приятелка, с която да споделя болката си. Наталия продължаваше да преследва кариерата си и, честно казано, двете не бяхме близки както преди. За толкова години се научих само да дарявам обич и да се грижа за роднините си, друго не знаех и не можех. Чувствах се емоционален инвалид.
На рождения ми ден за първи път никой не ме поздрави. Преди, когато близките ми имаха нужда от мен, телефонът не спираше да звъни, а сега компания ми правеше единствено котката, която прибрах от улицата. И тогава нещо в мен се разбунтува. По дяволите, щях да празнувам, каквото и да ми костваше това. Напук на всички онези, които ми обърнаха гръб. Нямаше да се тръшкам и да си скубя косите, твърдо не. Преоблякох се, сложих си дискретен грим и лек парфюм и със задоволство се погледнах в огледалото. Изглеждах наистина добре. След по-малко от час се наслаждавах на изискана вечеря и чаша вино в приличен ресторант. Не ми пукаше особено, че хората ми хвърляха учудени погледи. Исках и празнувах. Оттогава започнах редовно да излизам. Бях решена да разчупя оковите на самотата. Една от тези вечери, докато си хапвах пържени картофи, някакъв малчуган на около 5 години спря до масата ми. После най-спокойно се качи на коленете ми и лакомо нападна картофите в чинията. Стана ми толкова приятно от доверието, което детето ми оказваше.
Минути след това се чу загрижен глас: „Марти, ето къде си бил. Преобърнах ресторанта, за да те открия, палавник такъв!“ До масата стоеше възпитан господин с посивяла коса. Така, без да съм го планирала, се запознах с двамата Мартиновци – дядо и внуче. Малкият Марти отказа да слезе от коленете ми, защото настояваше да изяде всичките картофи. За компенсация чаровният му дядо поръча нова порция и тримата заедно прекарахме вълнуваща и забавна вечер. Това не беше последната ни среща. След дни отново се видяхме, но този път предварително се бяхме уговорили. Няма да ви досаждам с подробности. Ще добавя само, че днес аз и по-възрастният Мартин живеем заедно. Той всъщност не изглежда никак като типичен дядо.
Наистина, наближава 60 години, вдовец, но е здрав, весел и с уникално чувство за хумор. Има голямо семейство, което ме прие с отворени обятия. А малкият Мартин ни гостува всеки уикенд. В негова чест винаги приготвям огромна порция картофи – нали така се запознахме. Най-накрая и мен някой ме обича – силно, безусловно, всеотдайно. Съжалявам само, че не си позволих да открия щастието много по-рано. Искам да се обърна към читателите на този прекрасен вестник: Не се страхувайте да обичате. Не дарявайте най-хубавите си години на хора, които рано или късно ще ви обърнат гръб. Животът е ваш, затова се стремете да изживеете всеки миг пълноценно.
