Има една мъдра мисъл: „Преди да съдиш някого, чуй и другия!“ Кой го е казал, не си спомням, но това няма значение. Важното е, че за малко не направих грях, оплювайки своя родственица. Става дума за Зорница, жената на брат ми Киро. Той от малък си беше с труден характер, но след смъртта на първата си съпруга, с която живяха само две години, се затвори в себе си, дори и с приятели отказваше да се види. Затова, когато доведе у дома Зорница и я представи на нашите, всички ахнахме от изненада и надежда да ни стане снаха. Беше 10 години по-млада от брат ми и пълна негова противоположност. Лъчезарна, усмихната и вежлива, тя ни плени от пръв поглед. Аз вече се бях омъжила и родила дъщеря си, но през ден прескачах след работа да видя родителите си, защото ми бяха на път. Мама не спираше да хвали Зорница, че е изключителна домакиня и всеотдайна съпруга и майка, а когато оставахме двете сами, не скриваше тревогата си, че Киро не се е променил. Затворен и мълчалив, с жена си се държал студено, понякога и грубо, а тя не заслужавала такова отношение.
„Все още тъгува за покойната, раната му явно няма да зарасне, но защо трябваше да се жени отново и да почерни живота на Зорница.
Тя очаква от него любов и нежност, а получава безразличие. Докога ще издържи, не знам, но душата ми се свива да не й писне някой ден, да си вземе детето и да го напусне…“ – приплака на рамото ми мама само веднъж и не повтори, може би от страх да не предизвика съдбата.
Аз също усещах, че Зорница не е щастлива. Продължаваше да бъде мила и любезна с всички, но някак си преждевременно остаря и посърна. Беше ми жал за нея, но не се намесих и не я попитах за болката й, защото тя никога не се оплака.
Минаха години и изведнъж Зорница разцъфтя и си възвърна предишната хубост и чар. Все едно бе направила пълна промяна при пластичен хирург, който освен лицето, бе подмладил и сърцето й. Видът й не бе шокиращ и предизвикателен, просто всяка част от тялото й излъчваше щастие и радост, които тя едва прикриваше.
А Киро си бе същият темерут – намръщен и недостъпен.
Изяснението на загадката дойде съвсем случайно. Прибирах се от рожден ден на моя колежка, която живее в централната част на града. Загледах се в градината на приятно заведение, с висящи саксии с мушката, и ги видях в дъното, на маса за двама. Зорница и непознат мъж, с приятна външност, се смееха, той накланяше глава и й шепнеше нещо в ухото, тя се усмихваше закачливо и се гушеше в яката на ризата му. От наранената и отчаяна жена не бе останало и помен. Сякаш виждах онова слънчево момиче, което Киро ни представи преди години като бъдещата си съпруга. Тъгата и отчаянието се бяха изпарили, от цялото й същество лъхаше желание за живот.
Възмутих се, идеше ми да отида и й ударя плесница, но смущението ми от непознатия надделя и забързано се отдалечих. Смятах на другия ден да й се обадя и я заплюя в очите, но тя ме изпревари и още същата вечер ми позвъни. Преди да си отворя устата, Зорница директно ме попита защо съм си обърнала главата на другата страна, а не съм отишла да я попитам какво прави там с чуждия мъж. „ Знам, че те боли, Киро ти е брат, но щях да ти кажа самата истина. С този мъж имам връзка от три години, и той ми дава всичко, което не получих от съпруга си: любов, нежност, уважение. Още тогава можех да се разведа, а не да страдам, че не съм обичана, но не го направих заради сина си и твоите родители. Свекърът и свекървата не заслужават да ги нараня, изоставя и съсипя старините им. Но не и брат ти.
Душата му е опустошена от мъката по покойната му съпруга, само че за това вина аз нямам. Години наред плачех и страдах, на моменти дори го мразех, че отхвърля чувствата ми, а сега ми е безразличен. Мисли каквото искаш за мен, но нямам и грам угризения. Брат ти пръв хвърли жребия на отчуждението. А ти прецени, дали да му кажеш…“
Думите й така ме разтърсиха, че минути след като Зорница затвори, държах телефона на ухото си – в застинала поза и с отворена уста. След дълги размишления реших, че ще си мълча. Не съм аз тази, която има право да съди кой е крив, кой – прав.
Камелия
