Едно момче на 19 години, което от това лято си заминава:
Най-сетне. Скоро завършвам и ще се махна от тази задънена държава и задънения живот в нея. Ще отида на запад. Може би в Германия, а защо не и във Великобритания, ако стигнат парите? Важното е да напусна България.
Питат ме „Добре, защо толкова много искаш да отидеш навън?“. Чудя се откъде да започна…Омръзна ми да живея в държава на политически и икономически хаос. Какво прави държавата, за да ме накара да остана, какво ми дава, за да й дам аз? Създава ми условия да завърша висше образование и после да бачкам за 400 лв. в Макдоналдс? Това определено прави, но не това ми трябва. Ще отида в университет с хубава и модерна база, не като нашите морално остарели монолити от соц-а. Ще ми преподават професори, които наистина ще се вълнуват от моето развитие и моето мнение, ще ме третират като равен.
Колегите ми ще се интересуват от собственото си образование. Писна ми да бъда осмиван заради любопитството си и дразнен за успехите си. Навън няма да съм заобиколен от хора, чийто спектър от мисли са ограничени до „Как да препиша?“ и „Къде ще се напия този уикенд?“. Навън са ерудирани, заинтересовани, политически ангажирани.
Не че при нас няма такива. Има, нали и аз се стремя да съм такъв. Аз и още няколко мои приятели. Има, но сме стряскащо малко, и сме потискани от останалите. Не само останалите ученици, ами като цяло останалите хора. Трудно е да се захванеш с нещо, трудно е даже да намериш с какво – две инициативи на кръст в училище, още толкова в общината, а за някои от тях дори няма как да разбереш. Трудно, но се оказа ценно за бъдещото кандидатстване – всеки извънучилищен опит, всяко участие на състезание или европейска програма ме извежда една стъпка пред останалите кандидати. А веднъж отида ли – тогава ще мога да се включа към каквото ми хрумне, и това ще бъде нормата, не изключението. Самата мисъл за бъдещото ми обкръжение ме мотивира.
Може би не трябва да съм толкова суров към мнозинството от мои връстници. Много семейства едва свързват двата края – това не са условия, в които един човек решава да разшири хоризонтите си или да поработи над образованието си, не и с българската перспектива да стои безработен. Оттатък, обаче, такива притеснения нямат. Уредеността на държавата им и спокойствието за утрешния ден ги предразполага към други търсения. Нашите бачкат, а ние с Боби работим по себе си, както се пееше в известната песен.
Работим по себе си и четем, творим, питаме, търсим. Полагаме основите за бъдещия успех, ако искате лозунг.
Та и аз на това се надявам, да успея. Не да успея като вадя 2000 евро заплата (не ги връщам, де), ами да стана завършена личност, с натрупан опит, знание, разум. Като другите – там, на запад.
Едно момче на 21 години, което си замина преди 2 години:
Като другите – там на запад. Но дали е така? Дали очакванията се оправдават, или човек остава разочарован от реалността. Аз мога да говоря за себе си, за моите впечатления и мнение по въпроса, и особено за Германия, където работя и уча право в Мюнстер в последната година и нещо. Преди това учих един семестър инженерна специалност и имам поглед и в тази насока.
Сега веднага ще дойде въпросът – защо замина, защо не остана да се бориш за бъдещето си в България, а бягаш? А в чужбина не е ли борба? Да се опиташ да влезеш в обществото на чуждите, които те приемат, но само донякъде, и това остава завинаги, дори и някой да си мисли, че хората около него го приемат напълно. Трябва да учиш, не само специалността, ами и да подобряваш езика, а в един момент трябва и да работиш – не е особено лесно, даже изобщо. Следването в Германия може да продължи доста повече от 5 години, дори двойно. Но резултатът идва след това. След всичките лекции, извънкласна дейност и т.н., идва компенсацията. Има много възможности за реализация, а ако на човек не му харесва в Германия, дипломата му най-вероятно ще важи в голяма част от Европа.
Базите на университетите са страхотни според нашите стандарти, просто няма място за сравнение, а университетите са на делегиран бюджет и при наличие на средства могат да си позволят да привлекат някой доста добър професор, като голяма част от моите преподаватели.
Библиотеките са страхотни – има главна библиотека и специализирана такава за всяка отделна специалност, което е особено ценно за мен като студент по право.
Спортните бази са страхотни. Аз съм човек, който се интересува от всякакви спортове, и въпреки това от трицифрения списък имаше някои неща, които не бих подозирал, че съществуват. Откъм спорта германците няма как да бъдат критикувани – имат си бази и ги използват редовно – голяма част от хората практикуват нещо или най-малкото ходят да бягат.
Освен това в Германия кажи речи всичко за обикновения човек е уредено. Вярно, че данъците са по-високи, но се вижда защо е така, когато човек отиде в някоя институция, когато види автомобилите на пожарната и бърза помощ или просто като погледне асфалта под краката си. Германците сигурно имат оплаквания, защото на хубавото лесно се свиква и в един момент вече се приема като нещо нормално. Но аз идвам от държава, където много неща са наопаки и приемам, че нещата са уредени – хората изглеждат по-спокойни, имат средства за основни нужди и могат да се съсредоточат върху по-важни работи. Що се отнася до студентите – имат перфектна база за учене и трябва да я използват на 100%….
…и тук монетата се обръща, виждаме другата страна. Нашите връстници. Ако някой смята, че студентите в България не са сериозни – не е виждал какво става тук. Някои хора са ходили на почивка в Западна Европа и не виждат нищо нередно, но когато живееш повече от година и половина в различна държава, разбираш какво се случва в обществото, или поне със хората на твоята възраст.
Студентите тук са доста странни. Учат, купонясват и работят (някои от тях). Голяма част от тях не се интересуват от случващото се около тях в обществото, в политиката. В България, било то само заради осмиването на политиците, дори и децата знаят кой какъв е и защо такъв е. Но тук много хора си гледат само техния живот. Когато вляза в автобуса германската реч се върти около лекции… И тук идва големият парадокс. Някой би си направил извод, че много учат, че са много начетени и с обща култура, защото постоянно са завряли глава в учебниците. Уви, не е така. Нивото на общата култура и на знанието за собствената им държава е меко казано притеснително. Невинаги мога да завържа разговор. Защо ли? Защото някой път темата се завърта към историята, например, и удрям на греда. Веднъж в час по история на конституцията ми се случи колегите да не знаят кой е Карл Първи – крал на Франките и пръв император на Свещената Римска империя… Професорът беше меко казано разочарован, когато българин даде отговор за нещо, което сънародниците му би трябвало да знаят. Това е все едно ние да не помним кой е Княз Борис. Същото може да се случи и в други предмети или области на знанието, както нерядко ми се е случвало. Всеки бъгарин в Германия може да засрами хората в обкръжението си, без да притежава енциклопедични познания.
В никакъв случай не твърдя, че всички германци са така. Познавам начетени, умни, интересуващи се от ставащото около тях хора, но срещам и много такива, които не знаят за какво иде реч. В крайна сметка всеки решава как да си води живота, от какво да се интересува и от какво не. На някого може да му стига да си ходи на работа и на лекции. Друг може да ходи на извънкласни мероприятия и да опита да даде глас на мнението си, идеите си. Други, като мен, учим, работим, и се опитваме да стоим в крак със събитията, четейки или слушайки различни източници.
И тук идва моментът за равносметка – какво може да постигне един българин, като отиде в Западна Европа, и по-специално в Германия. Със сигурност ще бъде приет добре в университета, защото като цяло имаме доста висока обща култура и знаем неща за Германия, които понякога родените там не знаят. Разбира се, че ще е трудно – някои успяват, други не, не защото нямат знания или умствена възможност, ами може би заради шока на промяната, който, ако трябва да сме честни, е голям. Въпросът е какво ще направим освен това да учим и да работим.
Лично мое мнение е, че има едно голямо предизвикателство за чужденците, особено за тези от по-бедни държави като нашата. Дали ще се радваме на многото пари в сметката или ще използваме финансовото си състояние да се съсредоточим върху други неща – семейство, разширяване на интересите, допълнителни дейности, за които иначе няма да има време. Като цяло да станем завършени личности, да изпълним западния идеал, който се оказва малко или много западен мит. Оттатък всеки може да постигне много, ако се труди. Това е суровата истина. По-зелената трева се оказва плевясала, а розовите очила бързо се сменят с лещите на трезвия поглед.
Което е и най-важното – да останем трезви. Некадърният човек си е некадърен във всяка точка на света. Кадърният също. Просто на различните места се цени по различен начин.
Източник: podmosta.bg
Автори: Павел Кондов и Любомир Белчев
