Ако някой друг ми беше разказал тази история, може би щях да се усъмня в истинността й. За съжаление, няма нищо измислено, а аз съм сред главните героини. По понятни причини ще сменя имената на участниците. Както се казва – да спи зло под камък. Повече от 8 години имах връзка с Момчил. Познавахме се като колеги от бранша, явно изпитвахме слабост един към друг, но не бързахме да стигнем до интимност. Усещането на взаимност в привличането пораждаше особен вид възбуда и у двамата. Нещо като любовната игра в секса, която често е по-красива от самия акт. Но и двамата знаехме, че рано или късно ще си принадлежим. Като истински мъжкар той направи първата крачка и ме покани на ресторант, предупреждавайки ме да си осигуря алиби, защото „филмът бил с продължение“ – запазил бил и стая в хотела над заведението. Естествено, излъгах най-нагло съпруга си, че приятелката ми е получила бъбречна криза и ще остана при нея през нощта. Беше ми малко трудно, за първи път ми се случваше, но после се превърнах във великия комбинатор и нито веднъж не допуснах той и близките ми да се усъмнят какви ги върша. Никога преди не съм предполагала, че влюбената жена може да е толкова изобретателна в лъжите.
Момчил също беше семеен, с дъщеря на годините на моята. Разказа ми, че се оженил за съпругата си, защото не подозирал, че е девствена, а на всичко отгоре след третата им среща забременяла. Съобщила му неприятната новина през сълзи, не го заплашвала или притискала за сватба, просто му заявила, че ще сложи край на живота си. Той обаче поел отговорността за детето и сключили брак, за което и досега не съжалява. Тя била обикновена, безлична, но добра майка, домакиня и вярна съпруга. С две думи, нямал никакви проблеми с нея, било му спокойно вкъщи, имал пълна свобода на действие, а би могъл да попадне на някое чудо, дето да му вгорчи живота. Макар да беше пределно откровен, още тогава усетих в думите му лекия намек, че никога не би се развел. Т.е. връзката ни ще бъде красива, но извънбрачна завинаги. Благодарих му за искреността и го успокоих, че съм на същата вълна като него – мир вкъщи и любов навън. Така цели 8 години удържахме на обещанието и не допуснахме нищо да помрачи щастието ни. А то бе като в приказките. Винаги в хотелската стая имаше цветя, запалени свещи, изстудено шампанско. Тъй като не можех да внасям у дома скъпи подаръци, нямаше как да ги оправдая, Момчил хвърляше при срещите ни луди пари за изненади, които ме караха да се чувствам най-специалната жена на света. Не беше милионер, но за нашите представи доходите му бяха повече от прилични. Внасяше храни от Гърция и беше спокоен, защото бизнесът му беше легален, а партньорът му – почтен и стабилен мъж. Дали защото връзката ни беше тайна и като всяко забранено нещо поддържаше висок адреналина ни, но 8 години не ни омръзна да се любим и не превърнахме секса в навик, както обикновено става с времето при повечето семейни двойки.
В началото на януари за първи път видях Момчил притеснен, уморен и отчаян. Не се любихме, пи повече от обикновено и сподели, че с гърка изгубили всичките си пари, вложили ги в банка, която фалирала. Извини се, че не е във форма, чувствал се зле и го стягало сърцето. Моето също се късаше от жал и безпомощност. Не знаех как да му помогна, затова го накарах да легнем на кревата, да се прегърнем като деца и да се помолим да стане чудо и да си възвърнат парите. Когато ме остави с колата близо до вкъщи, беше блед като мъртвец, но дори за миг не съм помислила, че това е последната ни среща и последните часове от живота му. Когато на другия ден не ми се обади, а от телефона му прозвуча тревожен женски глас, разбрах, че нещо лошо се е случило. Позвъних на секретарката му и научих жестоката истина: през нощта Момчил получил масивен инфаркт и починал, дори не дочакал линейката. Според дежурния лекар е нямал никакви шансове да го спасят, сърцето му не издържало и се пръснало.
На погребението застанах в края на залата и отдалеч се простих с любимия. Нямах сили да се срещна очи в очи с жена му, още по-малко да й изказвам съболезнованията си. Едва се държах на краката си и се страхувах, че ми личи, че съм нещо повече от позната или колежка на Момчил. Затова пък всяка сутрин, на път за работата си, се отбивах в църква, запалвах свещичка и давах воля на сълзите и болката. Знаех, че никога няма да го забравя, и не можех да си представя как ще продължа да живея без неговата любов. Месец след като Момчил почина, съседите до нашия апартамент продадоха своя – с цялото обзавеждане, изселваха се в Германия. А само седмица след това, прибирайки се от работа, за малко не получих удар. На входната врата на новодомците беше закачен некролог със снимката на Момчил. В същият ден се навършваха 40 дни от смъртта му. Промъкнах се вкъщи като пребито куче – добре, че нямаше никой. Пих валериан, валидол, надигнах и шишето с водка, за да дойда на себе си. Беше повече от ясно, че новата ми съседка е вдовицата на Момчил. Но как е станало и защо? Подробностите научих от нея самата, половин час по-късно, когато позвъни и подаде жито, хляб и сладки за Бог да прости. Просълзена ми разказа, че съпругът й починал внезапно от притеснение, защото фалирал. Оставил нея и детето без средства и тя се принудила да продаде луксозното жилище, с всички екстри, и да купи това маломерно и евтино. Така й оставали бели пари за черни дни и най-вече за образованието на детето един ден. Беше симпатична и скромна жена, която гласно изрази надежда, че в мое лице вижда съседка, с която би искала да се сближат…
Оттогава, вече два месеца, при всяко отваряне на вратата, погледът ми се забива в снимката на Момчил, а сърцето ми се преобръща от вълнение и болка. По същия начин се чувствам и вечер, прибирайки се от работа. А в събота или неделя съседката задължително ме кани на кафе, за да поплаче на рамото ми за непрежалимия си съпруг. И да ми разказва за щастливия им семеен живот. Не мога да приема за случайност факта, че от стотиците обявени за продажба жилища в големия град, жена му се спря точно на този до мен. По-скоро е възмездие за греховете ми, които предстои да изплащам до края на дните си.
Яна
Източник: Лична драма
