Аз съм на 28 години и живея на село, тук животът е много труден, може би за тези, които идват от града само за уикенда, тук е забавно, но за нас, които живеем тук животът е много тежък.
Нямаме работно време, работим от сутрин до вечер за кора хляб. Единственото ми желание е да осигуря по-добър живот на двете си деца, затова реших да замина за Италия при моите роднини. Все ми казваха, че трябва да отида при тях, да спечеля пари и да си оправя живота. Те ми обещаваха, че ще ми намерят работа.
След 2 месеца спестяване реших да тръгна, обадих им се и ми казаха, че има работа за мен по всяко време и че нямат търпение да отидат там.
Оставих жена си и децата си при майка ми и баща ми и тръгнах с полупразен джоб и сърце, пълно с надежда.
Когато стигнах там на автогарата, веднага се обадих на близките си, но тогава за мен започна адът, телефоните им бяха изключени. Мислех, че нещо се е случило и че ще отговорят на обажданията ми по-късно, но това не се случи. Три дни стоях на автогарата, звънях им по няколко пъти на ден, но напразно. Не напразно старейшините казват: „Стой далеч от роднини“.
Бях в безнадеждна ситуация, не знаех италиански и нямаше къде да отида. Взех лист хартия, нарисувах на него автобус и написах България, показах го на касата и купих билет.
Но това не беше краят на моя проблем, защото не знаех кой автобус пътува за България, затова реших да използвам същия метод с рисунката отново, показах го на едно добронамерено момче, което веднага ме заведе до моя автобус.
В този момент не знаех дали да се радвам или да скърбя, но се върнах при семейството си и това ми беше достатъчно. Оттогава „роднините“ ми не се обадиха повече, а аз се върнах към стария си живот.
Деспина Маринковска
