Всеки път, когато идвам на почивка в България, се чувствам някак разочарован, с чувство за вина в мен и не знам защо.
Чувствам се като банкомат, всички искат нещо от мен и са с отворени обятия, погледи и молби. Те смятат, че парите ми растат на дърво.
Проблемът ми е от “близки”, които не познавах преди, от членове на семейството за които изведнъж станах важен. Всички искат да ме поздравят, да ме прегърнат и да ме ограбят. И така е от първото ми заминаване за Германия.
Нямам търпение да се върна у дома, да видя любимите си хора, да си спомня детството и младостта си, но всеки път се случва едно и също. Глупави въпроси и изтънчено протегнати ръце.
Отегчавам се всеки път, когато идвам в България. Всичко става все по-зле и по-зле. А хората на границата, като видят, че идва диаспората, са готови на всичко. И моят град вече не прилича на себе си. Всички се оплакват и никой не е добре. Писна ми от такива истории.
Когато се върна, всички ме познават. Спомням си, когато завърших колеж, баща ми отиде да попита първия му братовчед дали мога да работя за него във фирмата, която притежава. Той каза ясно, НЕ. Дойде времето този чичо да ме пита днес как е в Германия, има ли шанс да взема дъщеря му с мен!
Имаше роднини, които ме подминаваха на улицата, а сега всеки ден ми пишат във фейсбук как съм и каква е процедурата да дойдат! Баща ми молеше да му дадат пари назаем, за да отида в колеж. Никой не даде, страхуваха се, че няма как да ги върне.
Приятелите ми се подиграваха, че нося маратонки от пазара и всички бяха синове на мама и тати. Днес те забравиха това. Чакат ме да платя сметката, когато дойда тук. И още много такива истории. И всяко пристигане същата история и същото разочарование.
